Щастлива съм. Повечето хора, които познавам, или не обичат рождените си дни, или им е все тая. Сатурнови дупки, ала-бала. За потреса на жените от попадането им в нова декада, свързан с бели коси, ботокс и стрии няма да говоря…те са отделна категория.
Знам, че щастието е моментен преход между две състояния. И все пак. Все по-често си мисля напоследък за нещата, без които (клиширано ще прозвучи) светът би бил безцветен, безвкусен, беззвучен (интересна е ролята на сетивните възприятия във възприятията ни за света – все едно можем да го пипнем или помиришем). Естествено, не нещата-сами-по-себе-си, а емоциите, които ни носят. Усещането за пълноценност.
Тези неща някак ги нямах на 15. Така де, може и да съм ги имала, но знаете как е на 15 – търсене на себе си, на опорните точки в себе си, ненамиране, непоносимост към себе си и околните, невъзможност за ситуиране в заобикалящия свят. 15 години по-късно нещата стоят другояче. При все че опорните ми точки доста често са вън (или може би поради това) , живея в известен мир със себе си от факта, че все пак съм ги намерила. Това прави битието една идея по-поносимо. Цветовете – по-наситени. И вече осъзнатото възприятие на всички неща, които притежаваш, навързва нишките в едно цяло – въже, чрез което можеш да се закотвиш към света, твоите места и хора в него….Осъзнатото щастие на това, че си тук, че си съвкупност от всички преживявания и хора, в чийто контекст си разположен и които са добавяли стойност в живота ти, и че това не могат да ти го вземат дори от НСБОП…
Затова се радвам, че ставам на 30
















