Житие и битие на Стрида Марида

Всичко започна с едно пътуване до Чипровци, за което никой от нас не знаеше как ще продължи. Имахме на разположение единствено крайна точка и три почивни дни. Озовахме се, обаче, на красиво и неизследвано място, където срещнахме безкрайно услужливи хора и безкрайно непопулярни маршрути из планината…

Първият от тях всъщност не беше толкова непопулярен – Чипровският водопад. Оказахме се късметлии – съдържателят на една от къщите за гости в града ни снабди с подробна ръчно начертана карта, инак бая лутане щеше да падне – табели няма почти никъде, а има няколко разклона по пътя, по които вероятността да кривнеш в грешна посока е голяма. След около час и нещо вървене, по-голяма част от което през прохладна, вече есенна гора, стигнахме до водопада. Наистина, няма много видимост, както ни бяха предупредили, но разходката беше повече от приятна, а мястото – изумително чисто (типичните маркери на “туристическо” присъствие като фасове, салфетки и найлонови торбички почти тотално отсъстваха от пейзажа). А на връщане се сляхме с тълпата, която отбелязваше празника на Чипровци на една поляна с кебапчета и бира, видяхме изложбата от килими, сдобихме се със сладко от къпини и с Ники съвсем импровизирано решихме да продължим към хижа Копрен, за която ни казаха едни местни хора предишната вечер. Оттук започна интересната част от пътешествието.

Запасихме се с малко провизии (домати и сирене, хляб не намерихме нито в Чипровци, нито в съседните села – не тръгвайте без хляб и хавлия из тази част на България, ако планирате поход в извъннаселено място, за хляба стана вече ясно, за хавлията – питайте Дъглас Адамс, при все че на нас не ни се наложи да ползваме, но знае ли човек…) Та стигнахме някакво място, което поразително приличаше на хижа и от което дънеше най-силната тупалка евър, придружена с миризма на кебапчета…светнаха ни, че това не било хижата, ами “профилакториум” – не знам какво профилактираха тези хора, може би лимита на собствените си тъпанчета…нямаше места. Места нямаше и във въпросната хижа, към която се бяхме запътили, но там, в добавка, нямаше и храна, дори кепабчета. Хижарят, обаче, излезе свестен човек. Предложи ни ключа от собствената си вила, намери ни хляб и благодарение на него изкарах най-хубавата и романтична вечер някога в планината. Сами, на брега на реката, над нас – звездите, пред нас – планината. Да запалиш огън след дъжд, обаче, се оказа истинско предизвикателство, дори и да си спал с циганка – намерихме единствено мокри съчки, които вдигаха главно пушилка, все пак имахме нещо като огън за около час (добре че беше с цел атмосфера, а не истинско оцеляване). Легнахме си под звуците на щурци и ромон на вода.

Никога не съм си представяла, че хляб със сладко от къпини може да бъде (почти) животоспасяваща и толкова вкусна закуска горе в планината. Изметохме стаята и тръгнахме на експедиция към въпросните водопади. Отново прохлада, мирис на пръст и дървета, на места повалени от буря и неразчистени от пътеката – ей на това му викам паркур в планински условия. Беше зелено, приказно и диво. Скоро се появиха и водичките, при което скоростта ни на придвижване изведнъж падна на около 5 водопада/час. Снимахме като невидели. Намерихме си и кученце за компания, а когато стигнахме най-високия водопад от каскадата, видяхме още двама туристи – единствените живи същества (като не броим кучето), които срещнахме в планината за целия ден. Жив късмет, че ги срещнахме! От тях разбрахме, че можем да продължим нагоре по пътеката, която прави кръг, и да се върнем по друг маршрут, където обаче маркировката се губи отвреме-навреме. Тръгнахме бодро нагоре, подсякохме връх, после излязохме за малко из гората и пътеката се изгуби. И така – на няколко пъти се лутахме из разни полянки и добре че младежите се оказваха винаги някъде наоколо и ни служеха като компас – без тях сигурно щяхме да се върнем по тъмно. Последния път, когато загубихме пътеката, за компас ни послужи и оглушителната тупалка – поне имахме идея за правилната посока. Слязохме поживо-поздраво, доволни, че съвсем неподозирано, дори за самите нас, сме открили още едно чудесно място, още по-чудесно от факта, че не бродят хора (по-чиста пътека не бяхме виждали дори в резерват), и с идеята пак да се върнем някой ден, за да качим върха, по който минава сръбската граница, да избягаме в Сърбия или просто да си спретнем пикник край реката…

Тази песен звучеше в епизода на “Синьо лято”, в който Чанкете умря. Много синьо и много силно.

Algo se muere en el alma, cuando un amigo se va,
Y va dejando una huella que no se puede borrar.

No te vallas todavía, no te vallas por favor
no te vallas todavía que hasta la guitarra mía
llora cuando dice adiós.

Un pañuelo de silencio a la hora de partir,
Porque hay palabras que hieren y no se deben decir.

El barco se hace pequeño cuando se aleja en el mar,
Y cuando se va perdiendo que grande es la soledad.

Ese vacío que deja el amigo que se va
Es como un pozo sin fondo que no se vuelve a llenar.

Алмодоварски в пълнокръвния смисъл на тази дума: стилистика, емоционалност на ръба на катарзиса, женското като основна движеща сила (не само на човешките взаимоотношения), връзката баща-син в два паралелни свята. И, разбира се, Пенелопе, неотразима в превъплъщенията, с които ни разкрива гореспоменатата сила в рамките на същата.

С две думи: все по-зрял и все по-изпипан.

…6 май 2010, зала Христо Ботев.

Няма да описвам стихията от вълнение, серотонин и турбулентни емоции, стоварила се върху ми, когато прочетох новината. Ще цитирам единствено Дани от концерта с Анеке – “Sometimes dreams really do come true.”

Повече – ето тук.

Update: Няма да описвам стихията от гняв, стоварила се върху ми, когато прочетох, че това е поредният провален концерт на Нова Погребална Агенция. Искаме си парите, ей!

В събота почетохме хубавото време (и глобалното затопляне) с първата за годината разходка из планина – в нашия случай, Витоша. След кратко главоблъскане се качихме с лифта до Бай Кръстьо, откъдето врътнахме едно кръгче до Голи Връх през платото до Комините и обратно. Имахме си от всичко: кал, сняг, лед, слънце, зачервени бузи и пронизващ вятър на Платото…Разбрах, че Комините носят наименованието си от улеите, образували се в скалите, по които алпинистите се катерят като в комин В един момент пътеката просто се изгуби под краката ни, т.е. прерасна в част от пейзажа, обрасла с къпинак, и трябваше да търсим алтернативни начини за придвижване през торф и преспи, а когато в следващия момент все пак успяхме някак да влезем в правия път, се оказа, че на места е така тясно и заледено, че всяка по-невнимателна крачка криеше реална опасност от катурване в дерето

За щастие се добрахме без инциденти до Бай Кръстьо, където се нахвърлихме на най-вкусните чорби от киселец, коприва и гъби, а голямата ракия изненадващо беше (почти) удвоила размерите си в сравнение с общоприетото. Замислих се, че за първи път изобщо ходя на планина с цел туризъм през януари – дано това постави началото на една богата откъм планиноходство и скиталчества година!

От тримата ескимоси: