Feed on
Posts
Comments

Щастлива съм. Повечето хора, които познавам, или не обичат рождените си дни, или им е все тая. Сатурнови дупки, ала-бала. За потреса на жените от попадането им в нова декада, свързан с бели коси, ботокс и стрии няма да говоря…те са отделна категория.

Знам, че щастието е моментен преход между две състояния. И все пак. Все по-често си мисля напоследък за нещата, без които (клиширано ще прозвучи) светът би бил безцветен, безвкусен, беззвучен (интересна е ролята на сетивните възприятия във възприятията ни за света – все едно можем да го пипнем или помиришем). Естествено, не нещата-сами-по-себе-си, а емоциите, които ни носят. Усещането за пълноценност.

Тези неща някак ги нямах на 15. Така де, може и да съм ги имала, но знаете как е на 15 – търсене на себе си, на опорните точки в себе си, ненамиране, непоносимост към себе си и околните, невъзможност за ситуиране в заобикалящия свят. 15 години по-късно нещата стоят другояче. При все че опорните ми точки доста често са вън (или може би поради това) , живея в известен мир със себе си от факта, че все пак съм ги намерила. Това прави битието една идея по-поносимо. Цветовете – по-наситени. И вече осъзнатото възприятие на всички неща, които притежаваш, навързва нишките в едно цяло – въже, чрез което можеш да се закотвиш към света, твоите места и хора в него….Осъзнатото щастие на това, че си тук, че си съвкупност от всички преживявания и хора, в чийто контекст си разположен и които са добавяли стойност в живота ти, и че това не могат да ти го вземат дори от НСБОП…

Затова се радвам, че ставам на 30 :)

…6 май 2010, зала Христо Ботев.

Няма да описвам стихията от вълнение, серотонин и турбулентни емоции, стоварила се върху ми, когато прочетох новината. Ще цитирам единствено Дани от концерта с Анеке – “Sometimes dreams really do come true.” :)

Повече – ето тук.

В събота почетохме хубавото време (и глобалното затопляне) с първата за годината разходка из планина – в нашия случай, Витоша. След кратко главоблъскане се качихме с лифта до Бай Кръстьо, откъдето врътнахме едно кръгче до Голи Връх през платото до Комините и обратно. Имахме си от всичко: кал, сняг, лед, слънце, зачервени бузи и пронизващ вятър на Платото…Разбрах, че Комините носят наименованието си от улеите, образували се в скалите, по които алпинистите се катерят като в комин :) В един момент пътеката просто се изгуби под краката ни, т.е. прерасна в част от пейзажа, обрасла с къпинак, и трябваше да търсим алтернативни начини за придвижване през торф и преспи, а когато в следващия момент все пак успяхме някак да влезем в правия път, се оказа, че на места е така тясно и заледено, че всяка по-невнимателна крачка криеше реална опасност от катурване в дерето :)

За щастие се добрахме без инциденти до Бай Кръстьо, където се нахвърлихме на най-вкусните чорби от киселец, коприва и гъби, а голямата ракия изненадващо беше (почти) удвоила размерите си в сравнение с общоприетото. Замислих се, че за първи път изобщо ходя на планина с цел туризъм през януари – дано това постави началото на една богата откъм планиноходство и скиталчества година!

От тримата ескимоси:

DSC05916

И дано новата година ни поднесе всички хубави неща, които старата не ни е донесла. :)

И тъй като по стар обичай новата година е време за равносметки (и новогодишни решения), ще се опитам да резюмирам накратко. Мога да кажа, че колкото и противоречива в известен брой отношения, за мен тази година мина под знака на концертите и музикалните откривателства. Започнахме с Хиподил, Ревю, Контрол и Патриция Каас през май, продължихме с моренце, бира, потни мацки и Dream Theаter в Каварна, последвани от FNM на Спирит ъв Бъргъс (един от най-хубавите концерти, на които съм била, Патън е извънземен). През ноември на кака Милена й дойде времето да отпразнува четвърт век на сцена (чудех се как ще издържа 5 часа, а хич не усетих как минаха, сега се готвим за 2 века), а броени дни по-късно Културния шок се вяснаха по тукашните географски ширини за трети път. Годината завърши с “бутиковия концерт” на Danny Cavanagh от Анатема и Anneke van Giersbergen (ex-Gathering) – достоен завършек на всяка уважаваща себе си година.

Имаше и два несъстояли се концерта (все пак номинирахме 2009-та за година на неосъществените планове) – Депеш и Paradise Lost. Ха, а сега се оказа, че последните ще ни онодят през февруари, което може би идва да вдъхне надежда, че 2010 ще е година на случващите се неща. Дай боже!

Интерес буди фактът, че от всички гореспоменати изпълнители бях запозната в дълбочина с творчеството единствено на Милена (още от времето, в което бях в 5-ти клас, а тя беше дива пънкарка с булонка, концертът й в Добрич беше първият, на който съм присъствала, та имам сантименти), Ревю, Каас и отчасти Хиподил. Е, и Депеш, разбира се. Всички останали бяха сред откритията ми за 2009 и съм ужасно щастлива, че срещата ми с творчеството им наживо ме накара да задълбая в гореспоменатото такова, запокитвайки музикалните ми увлечения и плейлиста в уинамп в нови и неизследвани посоки…

Изминалата година бе още белязана от множество набези из китната ни родина, като най-запомнящото се беше едноседмичното ни скиталчество из великата рилска пустиня, една вълшебно-безгрижна седмица на Карадере и усещането (за първи път от много години насам), че съм заобиколена почти изцяло от добри хора, без задни мисли, предубеждения, желание да интриганстват или причинят умишлено зло. Знам, че предишни години в много ситуации ми се е налагало да се справям именно с такива хора. Може би е било необходимо изпитание. Въпреки целия реализъм, наложил ни се с годините, ми се иска да вярвам в доброто начало у хората и в способността им да творят добро…както и в това, че светът е пълен (на места дори фрашкан) с такива хора, които си седят кротко някъде там и чакат да ги откриеш…

Това е моето новогодишно пожелание.

…да ви събудят в 7 сутринта от Глобул с SMS със следното съдържание: “информираме ви, че доближавате Вашия кредитен лимит. При надвишаването му бла-бла…”

Няма лошо в това да пращат напомняне. Ама ехоо – в 7 сутринта хората обикновено спАт. Следващия път може да е в 4 посред нощ, та и акъла да ми изкарат. Разбирам, че това е просто някаква си машина, която е програмирана да праща съобщения през определен времеви интервал. Но машините се програмират от хора. А малко грижа за клиента от страна на хората не би била никак излишна, нали?

Призьори!

Много съм щастлива! На фестивала “Тракийска броеница” в Пазарджик в събота спечелихме специалната награда на журито за “най-масово и чисто изпълнение”. Това ни е първата награда, при това дойде съвсем неочаквано, което прави радостта ни още по-голяма. :) Дано я последват още много такива!

Снимки и клипчета – в най-скоро време.

Update: Ето и малко снимков мат’рял: от хорАта в залата и тези извън нея; вторите изиграхме, докато чакахме да ни донесат манджа, случайни минувачи се спираха да зяпат, хората от околните маси се дивяха – но пък си заработихме обяда честно и почтено…с ей тия два крака :)
izlizame
igraem
Na_megdanq
Na_megdanq_2
Na_megdanq3

1. Розовият атрибут, подарък за Матануша. Тук тя се прави на изненадана, ние – също. Както отбелязва някой мъдър човек: какво ли щеше да е, ако не знаеше. :)

DSC_0119

2. Край реката до село Меден бук – слънцето прежуря, ние шляпаме боси по камъните и изобщо е настъпило пълно безвремие, нарушавано сегиз-тогиз от шумолене на листа и бълбукане на алкохолна течност в някое и друго пресъхнало гърло.

DSC_0197

фред

3. Разходка до Доленно, а после и Горенно Луковитo. Повечето къщи изглеждат ето така:

Луково

Долно Луково

а на връщане ни пресреща съмнителен тип с отвертка и нож в ръка, който упорито ни убеждава да си купим хашиш :) Разбирам защо са избрали да снимат “Мила от Марс” в едно от прилежащите села.

4. Разхождаме се до изоставена казарма, напомняща Бузлуджа по стенописи и мащаби на вътрешен разпад:

казарма

5. За финал: малко снимки от Мандрица (благодарности на любезния домакин), малко есенни щрихи и кадри от рутинните ни занимания. Кой каза после, че майните айлякували? Кой?

камбанария

мандрица

есен

DSC_0297

Кипи труд

Този път малко лично творчество oт времето, когато бяхме млади :)

Тръгвам. Уж е предишното –
закъсняло изпращане,
някой някъде в нищото,
вятър, мирис на щастие,
улици, по които
разпилявах до вчера
нещо като измислици –
да стоят ненамерени.

Пътят – възел. И дебне
утрото еднооко.
Връщане – забранено.
A билет – в две посоки.

Наскоро един приятел, който се върна от Полша, ми сподели следната любопитна информация: в Полша тоалетните се обозначават не със стандартните символи, разпространени по света, а с триъгълник и кръг. Проведохме следния диалог:

“Аа, че туй лесно бе: триъгълник – жени.”
“И аз така си помислих”
“Но не би?”
“Аха, добре че питах един колега”.

Кратка справка в Уикипедия доведе до следния резултат:

“Separation by sex is characteristic of public toilets, with writings or pictograms of a man or a woman are used to indicate where their respective toilets are. Warsaw, Poland is a rare exception where a triangle indicates male and a circle indicates female.”

А сега де? И то не изобщо Полша, а само Варшава. (Edit: след допитване до колега поляк се оказа, че си важи за Полша все пак :-) ) За мен продължаваше да стои отворен въпросът къде аджеба е логиката в цялата работа. Срещнах частичен отговор в коментарите на един друг блог:

“As to the origins of the Polish signs, well, uh, think of the male and female genitals and how they might be presented in a graphic form.”

Женските ги докарвам донякъде, но колкото и да напрягам въображението си, не мога да си представя мъжки гениталии във форма на триъгълник с обърнат нагоре връх. Suggestions anyone?

В същия блог се натъкнах на друг любопитен факт: в Литва тоалетните са обозначени само с триъгълници, единият с върха нагоре, другият – с върха надолу. Асоциацията е следната – този с широката основа обозначава рокля, другият – панталони. Как не се сетих по-рано!

За финал ви предлагам селекция от 96-те най-интересни обозначения за ♂ и ♀ из тоалетните по света. Особено вдъхновяващи са ми тези от арабския свят :)

Enjoy!

СИНЕВА

      Павел Матев

Ти отмина…
Сякаш сън,
сякаш сняг,
сякаш дъжд,
сякаш пролет
и есен,
и зима…

Твойта сянка над младата ръж
се изви като кърпичка синя.

Непрежалена тъжна шега
като яребица се заобажда.
И една ароматна тъга
почна лекичко
да те възражда.

Аз се спрях.
И затворих очи.
Вероятно да те преживея…
А душата виновно мълчи.
Само сянката мина през нея.

Само вятъра вейна едва.
Пиле някакво изписука…

Ах, каква,
ах, каква синева
сме забравили някога тука.


И още едно от графа любими:

ОТСЪСТВИЕ

      Миряна Башева

Може с мен да ти е тъжно.
Даже страшно.
Или просто
да е
пусто.
Мога не една и две горчиви
чаши
да ти слагам
сутрин
на
закуска.

Може в тишината или в
грамофона
нещо важно
да се
скъса;
и от други грижи, строги и
законни,
за поправка
вечно
да е
късно.

Затова ме няма.
Няма да ме има.
Или само
през
съня ти
тихо ще минава Някоя без име
-
както аз
сънувам
Непознатия.

Older Posts »

Блогът на Стрида Марида се задвижва от WordPress. Тема: Misty Look от Sadish Bala.
Материалите на този сайт са лицензирани под Creative Commons.